Вход

Всяка година по едно и също време се връщах тук. Спомени? Да. По задължение? Не.
Планинското езеро не беше кой знае колко голямо, но тихо и спокойно място. Обичах да идвам тук, напомняше ми за много отминали времена с един "човек".
Вървях бавно, вече се стъмваше и мрака бавно започваше да обгръща всичко наоколо. Времето на демоните и всички нощни същества.
Седнах на тревата, на няколко крачки от водата пред мен. Усетих чуждо и така познато присъствие, полази ме чак до мозъка на костите ми.
Огледах се, но не виждах нищо. Дали не беше само заради спомените, или той беше тук наистина?

-Натали? -Чух зад себе си и преглътнах. Затворих очи и бавно се изправих, извъртайки тялото си в посока на мъжа срещу мен. Беше Иън! В цялото си съвършенство такъв, какъвто го помнех преди 300 години.
-Иън? -Казах на свой ред, като направих малка крачка напред. Не можех да повярвам, че го виждах- този така красив и перфектен вампир.. В който се бях влюбвала все повече през онези дни, до това езеро.
Озовах се пред него, гледайки сините му очи.. Губех се в тях.

Затворих очи; той щеше да ме целуне, но се отдръпна. Изтръпнах и отворих рязко очи. Защо не ме целуна?
-И ти ми липсваше.. -Казах тихо и се сгуших в него, облягайки глава на тялото му. Тази топлина? Не, нямаше друг като него. Беше повече от жалко, че някакси се беше получило така, да сме разделени. Дали имаше шанс това да се поправи или вече имаше друга, заела моето място в сърцето му?
Нямаше как да знам, но не исках и да питам.

Той ме притисна по-силно към тялото му. Затворих очи и за момент се пренесох назад във времето.
-След като детето изчезна.. трябваше ми време. Но когато се върнах после не те открих.. Помислих, че ти не искаш да те открия. -Отвърнах бавно и прокарах ръка по гърдите му..
Цялото ми същество страдаше, когато бях далеч от устните и прегръдките на това прекрасно момче.. Моето момче. Моят вампир. Но дали беше още мой? Можех ли да знам?

Целуна ме. Студените му устни се допряха до моите и ме целунаха по нежния начин, който ме караше да се стопя в ръцете му като кубче лед. Каза ми, че ме обича отново по този същ начин, който ме караше да чувствам.
-О, Иън.. -Казах до някъде отчаяно. Дали щяхме да загърбим всичко? Дали бе възможно? -Знаеш, че и аз те обичам. Много.
Облегнах се на него наново. Не исках да си тръгвам отново. Исках само него.
-Искаш да започнем наново ли? Двамата? -Попитах примамена от неизреченото му предложение, което успях да доловя в мислите му.

Стиснах го в прегръдка и го целунах страстно. Толкова ми лиспваше през тези години! Нямаще кой да го замести в сърцето ми, нямаше по-добър в това -да ме кара да се чувствам единствена във всеки един смисъл на думата.
Тези очи, тези устни и това тяло -подлудяваха ме! Бях негова още преди самата аз да го знам.
Целувах устните, врата и рамената му.
Нямаше нужда от думи.. Бяха напълно излишни.

Усмихнах се съвсем леко и хванах ръката му.
-Помниш ли къщата ни? -Попитах, като го целунах наново. -Да идем там?
Детската стая беше премахната още преди да изчезна, предполагам, че нямаше да боли толкова, ако се върнем там. На мястото на нея имаше гостна.
-Искаш ли?
ПОпитах, като целунах нежно ръцете му и върнах поглед на неговия. Искаше ми се да не бях изчезвала, но обстоятелствата ме накараха. Сега обаче имах шанс да съм щастлива и нямах ни най-малко намерение да го пропускам. Обичах Иън; той обичаше мен. Какво повече можех да искам от живота?

Лев откачи каишката на огромното сибирско животно, което водеше със себе си. Можеше да каже с чиста съвест, че понякога Кралицата прекаляваше с желанията си за притежание. Кой, да му се не види, гледаше вълк с големината на охранена овца? Разбира се, че кралското семейство в Нортфорд! И понеже се очертаваше свободен от гилотиниране ден, защо да не натоварят палача си, Лев Андреевич, с разхождането на огромната торба кости, козина и месо. Вълка се втурна някъде напред, изоставяйки временния си стопанин някъде зад себе си без да се нуждае да се обръща, за да види дали е там.
Сигурно, замисли се Лев, много му се иска да избяга. Въпреки това, ако ставаше въпрос за това да получава някоя и друга ласка от Вантермина, можеше да се прежали и да почне да вие и ръмжи. В крайна сметка сигурно не беше толкова лошо да те глезят постоянно и да се грижат за доброто ти физическо състояние. Пък и така нямаше да му се налага да се разхожда с брадва в ръка и дълга черна роба, чакайки някой затворник да прегреши съвсем, за да го изпратят на екзекуция. Палача се затича след повереното му животно, изтръпнал да не би да го загуби случайно. Ако това се случеше, тогава неговата глава щеше да висне на подпората.Този вариант хич не го устройваше. Пробягваше бързо, сякаш беше гепард. Сякаш умишлено демонстрираше атлетичността на тялото си на несъществуващите наблюдатели. Спокойно и с най- чиста съвест можеше да се нареди до статуите на атлетичния Аполон, почти догонвайки го по хубост.
Настигна вълка и вплете пръстите си в козината на врата му.

Лев дори не подозираше, че беше следен. Всъщност не точно Лев беше този, който бе следен, а прекрасният вълк в перфектна форма и завидни размери. Ария беше жадувала да го види от седмици и знаеше къде го разхождаха от време на време и затова тя често се скиташе в тези местности. Не беше сигурна какво точно и беше привлякло вниманието към този звяр, но знаеше, че го искаше за себе си, колкото и налудничаво да бе това. Все пак да откраднеш кралския вълк... Можеше да я убият за това. Но на нея не и пукаше особено. Искаше просто да му се полюбува отблизо. Засега.
Днес го разхождаше някакъв непознат. Може би това беше шанса и да се приближи до него. Ария проследи как вълка волно препускаше сред зеленината, а Лев го гонеше. Най-сетне се спряха. Не, че темпото им я затрудняваше, все пак тя бе доста по-бърза от един обикновен човек. Тя се спря в близките храсти и се втренчи във вълка... А той от своя страна и отвърна. За момент, тя се зачуди какво да направи сега, дали да се покаже или да се опита да се скрие. Вместо това прословутия и късмет отново се намеси. Вълкът бутна Лев, и той падна назад по гръб в калта, а главата му се надяна на нещо твърдо. Това накара Ария да се покаже от мрака на храстите и да се издаде.
- Добре ли сте? - попита тя загрижено. От една страна я беше страх да се приближи, но от друга ако Лев беше ранен... Нямаше да го остави на произвола.

-Долно животно такова!- изръмжа Лев и вдигна ръката си.
Пръстите му напипаха мокротата на тила, подсказваща нещо определено неприятно. Света почти се завъртя на 360 градуса пред погледа му. Лекия мирис на желязо му подсказваше наличието на кръв там, където се бе ударил. Облегна главата си на дланта на същата ръка и остана да лежи за миг така. Звездичките и светлинките, заиграли тарантела пред погледа му нахално не изчезваха и продължаваха да владеят всичко пред очите му. Можеше само да гадае кога ужасяващото усещане щеше да се разкара и да остави място на стабилността, поне от части. Усещаше неопределена слабост в крайниците си, която му пречеше да се задържи на тях. Пое си дълбоко въздух, прехвърли няколко мисли през главата си и стигна до заключението, че може би все пак ще успее да се изправи без проблем. Седна бавно, избягвайки по- резките движения, които можеха да му донесат допълнителна мигрена. Усещаше се мръсен, кален и достатъчно мокър, че да унищожи гадното животно, пък и винаги можеше да обвини някой друг за смъртта му. Вантермина щеше да е по- заета с организирането на опелото на домашния си любимец, отколкото с разкриването на убиеца. Е, после може би щеше да загази, но чак след като беше напуснал Нортфорд и успешно емигрирал в Уелс на пример.
Изправи се нескопосано на крака малко преди госпожицата да пристигне до мястото на падението. Опита се да фокусира погледа си върху нея, но това се оказа не особено възможно. Трябваха му няколко секунди, за да й отговори правдоподобно без да оплита думите си.
-Може да се каже, че съм.- измрънка под нос Лев Андреевич и хвърли убийствен поглед на вълка.

Ария обаче не повярва на Лев. Той никак не изглеждаше добре, погледа му беше отнесен, а пък ръката му, която до преди малко бе на тила бе окървавена, което означаваше, че той се е ударил стабилно. Тя се приближи до него и несигурно положи ръце върху бузите му, като го обърна към себе си и се взря в очите му, след което го повлече да седне на един камък, с удобна за сядане височина и погледна раната на тила му. Беше стабилна, но от косата му нищо повече не можеше да каже за нея.
- Това е сериозно... Мисля, че имаш сътресение, но не би трябвало да ти изтече мозъка. - обяви тотално некомпетентно чернокоската. - Може би... Може би ще трябва да те заведа в двореца. Аз мога да се погрижа за него.
Тя кимна към прекрасното величествено животно, което най-невъзмутимо душеше нещо във въздуха, ако можеше да се съди по влажния му нос, който потрепваше.
- Как се казва? - попитя тя за вълка. Доста нетактично от нейна страна, но манията си беше мания. Гледаше го с такова благоговение, каквото беше нелепо Лев да не забележи, дори и в това си състояние. Най-логичното в подобна ситуация щеше да бъде да го разпита за името му и тн, да го заведе при някой доктор, но... Ария просто зяпаше вълка като хипнотизирана.

-Ъ..- Лев изпита затруднение при отговора. Не знаеше как се казва. Всъщност, знаеше, но понеже не използваше името на вълка, не си го спомни. Пък и кой, с подобна рана на главата си, би се сетил за такава мизерна подробност, която си беше важна единствено за собствениците на огромното космато чудо. О, ето как можеше да го нарича.- Ще го кръстим Косматко!
Допълни името му с няколко цветущи реплики относно нечия майка, най- вероятно тази на животното. Щракна с палеца и показалеца си. С известно закъснение, ефекта от действието му застигна животното, крайно алергично към този звук. То се сви на земята и изскимтя жално, криейки главата си нескопосано с лапи. Доказателство за това колко жестока бе била собственичката му, госпожа Кралицата, към него. Но пък Лев беше съгласен с методите й, макар да си мислеше от време на време, че подобни жестокости не бяха по типични за дресировката на много по- едри и агресивни зверове.
Палача се извърна отново към дамата, докато с периферното си зрение наблюдаваше бавното приближаване на Косматко.
-Не, няма нужда, ще се оправя, просто малко кръв.- опита се да замаже положението Лев.
В крайна сметка, той беше напълно несъществуваща личност, а престоя му в болница щеше да се яви скъпо платен и не можеше да си го позволи.

Ария проследи случващото се и погледна гневно Лев.
- Спри! - нареди му инстинктивно тя, въпреки че осъзнаваше, че той вече е спрял да щрака с пръсти, а и нямаше особено право да му нарежда каквото и да е. Ария се спусна към животното, нежно го погали зад ушите и успокоително и тихичко започна да шепти - Хей, ти, спокойно... Какво ли са ти причинили, за да се свиваш така само от един звук...
И ето тук, Лев можеше тотално да заключи, че новата му позната има известни проблеми. Психически. Вълкът явно я хареса, защото наистина се отпусна и се остави да бъде приласкан.
- Всъщност, а ти как се казваш? - попита тя Лев и го погледна с искрящите си сини очи. Непознатият беше странен... и на Ария и стана интересна и неговата история.