Откатко някакви жени, които в съзнанието си след време Джеймс щеше да оприличава на истински самодиви, макар да не бяха нито толкова красиви, нито толкова мистични, колкото тях, отведоха Джак, започна началото на края за Джеймс. Никога, през целия си живот, колкото и безсмислен да бе бил той, русокоското не се бе молил толкова горещо и усърдно на Бог. Дори, когато родителите му го бяха задължавали - но сега..сега бе различно. Той стоеше на колене, пренебрегвайки болката, която се разливаше по бедрата и пръсците му, подпрял лакти на тяснтата дървена пейка, свил длани една в друга. Главата му висеше неестествено над тях, а бледите, мръсни кичури, в които все още личаха следи от кал и разни изсъхнали растения, падаха над пожълтялото му лице като естествен параван. Стоеше така от почти четиридесет минути, само с една и съща мисъл в главата Моля те, Господи, спаси го. , когато изведнъж осъзна, че това няма да му помогне. Настроенията се меняха толкова бързо, че Джеймс можеше да отдаде главоболието си точно на това. На това и още много други неща.
Радваше се, че няма часовник - сега тиктакането на тънките му стрелки щеше да го докара до нервна криза, до яростни изблици и повече агресия отколкото можеше да се предположи. А и предпочиташе да не брои времето, което минава - то така или иначе му се струваше прекалено дълго. Като че ли бе заседнал между два свята, бе скован, а усещането - неестествено. Не можеше да се мръдне от там, колкото и да опитваше - съзнанието му се бе изпратило на едно съвсем различно ниво и сега тялото му действаше абсолютно животински. За петте часа, прекарани там, русокоското щеше да мине през много и различни фази. Щеше да се усъмни дори в раздвояване на собствената си личност. Първата и най-страшната според него, бе фазата на абсолютното спокойствие. За негова радост, тя трая едва тридесетина минути. През тях, Джеймс стоеше абсолютно спокоен, почти вдървен. Движенията му бяха роботизирани, добре премерени - като на истински педант. Използва това време, в което емоциите му бяха заспали, за да се измие. Големият, кръгъл леген, леко счупен от едната страна, който значително по-възрастна жена му донесе, бе пълен с чиста вода, която ухаеше на... топлина. Да, Джеймс не можеше да го обясни, но имаше собствена представа за миризмата на нещата, които нямаха. Отстрани на легенът стоеше голяма, вече пожълтяла кърпа - старателно колосана, миришеща на някакъв силен препарат за почистване. Бе направена от груб плат, който оставяше червени, ситни следи по нежата кожа на Алигиери. Но той като че ли не забелязваше това. Не забеляза и начина, по който водата помътня в червено, в момента, в който потопи ръце в нея. Първоначално ги търкаше бавно, като в транс, но това като че ли караше емоциите му да се възвръщат. И колкото повече си спомняше какво би трявало да чувства, толкова по-бързи и резки ставаха движенията му. Най-накрая яростта го връхлетя със страшна сила (което бе фаза две). Осъзнавайки че това е кръвта на най-добрия му приятел, която стои размита във водата, Джеймс изпита странното желание да я заличи. И го направи. Изправи се рязко и срита легена в страни. Той се преобърна няколко пъти, а кървавата течност се сблъска с добре изчистения под с плисък. Шумът от действието му отекна из цялото помещение, но нямаше някой, който да обърне внимание на бесните му изблици. Последваха още няколко етапа, в които гнева разкъсваше тялото му, без да му дава покой, карайки душата му да се чувства като в капан. За пръв път през съзнателния си живот, Джей се чувстваше зле в кожата си. И искаше да промени това - ръцете му се вкопчваха ту в косите, ту в дрехите. Болката, която сам си причиняваше, като че ли не оставяше никакви следи и той продължаваше да стои равнодушен на нея. Стана му горещо - прекалено, прекалено горещо, за да издържи и секунда повече с окървавените си дрехи. Свали ги един замах и ги запрати в ъгъла, като наказание за всичко, което му причиняват. Остана само полу-скъсаните си дънки, което бе някакво доказателство за минималната доза съобразителност, която все пак бе останала в него, след загубата на разум. Последваха викове - те излизаха от устните му толкова често, че само след минути вече бяха като естествен фон. Първоначално бяха пискливи, но бързо претърпяха метаморфоза, ставайки все по-животински и неконтролируеми. Джеймс усещаше как гърлото му се дере, как не му достига въздух в дробовете и как започва да гори отвътре. Как гласът му се губи, но не го интересуваше. Това бе единственият начин, по който можеше да изкара демона вътре в себе си навън. И донякъде успя. Това само го докара до фаза три - отчаяние. След като цялата му енергия бе изразходена в крясъци, русокоското се стовари на пода и зарови глава в ръцете си. Стоя така известно време, преди да осъзнае, че плаче. Дланите му бяха напоени в собствените му сълзи, които се стичаха към лактите му и стигаха чак до корема. Проклетият Нортфорд! Само той и никой друг. Той бе причинил всичкото това нещастие и трябваше да си плати. О, да. Само Джак да излезеше жив от тъпата стая, в която го бяха вкарали - само Джеймс да се обедеше със собствените си очи, че диша и щеше да намери начин да му отмъсти.
Следващата фаза бе тихата фаза. В нея, Джеймс вече нямаше нито сълзи, нито глас, които да издават какво изпитва. Той просто стоеше облегнат на ледената стена, с поглед вперен в стената, който изглеждаше по-празен от всякога. Не си позволяваше да мисли за каквото и да било, просто защото съзнанието му започваше да си прави прекалено много лоши шеги. През главата му летяха всякакви сценарии, които той се опитваше да прогони - как някоя от жените идва и му казва, че приятелят му не успя да преживее, но може да се сбогува с него; че е в състояние, в което нищо не може да се направи, но все още диша; че е на ръба и нищо не е ясно; че ако преживее ноща ще се оправи; че всичко е наред. Последното го искаше толкова силно, че се ловеше как си го преповтаря, дори визуализира не един път.
И когато една от жените излезе от стаята, в която бяха вкарали Джак. За секунда, Джеймс възвърна подвижността си и се изстреля от пода, заставайки в абсолютно право положение. Не смееше да попита каквото и да било, а само се опитваше да чете по лицето на жената. За негово щастие, тя бе достатъчно добра, за да не го измъчва повече от необходимото и моментално му съобщи. Добра новина! Не знаеше дали Бог е този, който му е помогнал, но точно в момента на Джей му идеше да я разцелува. Да разцелува всички. За момент, целия му свят олекна и нещата отново придобиха цвят, смисъл. Като насън направи няколко крачки напред, абстрахирайки се от факта, че жената е от глава до пети в кръвта на Джак, стисна я признателно за рамото с треперещи пръсти и влезе вътре. Първото нещо, което направи бе да потърси най-добрия си приятел с поглед. И го направи. Само дето съжаляваше, че го е открил. В момента, в който фокусира зрението си върху него или по-скоро човекът, който приличаше на него, защото той не го помнеше толкова тих и... мъртъв, се задави шумно. Прехапа долната си устна, осъзнавайки че няма сълзи, с които да заплаче. Направи няколко крачки напред, с разтреперани - къде от нерви, къде от емоции - крака и падна на колена пред леглото му.
Джак лежеше в тясното, старовременно легло, върху изтърбушен матрак на пружини. Очите му бяха подозрително затворени и не потрепваха дори за секунда, карайки Джеймс да се съмнява в истинността на твърденията на жената. Но го беше страх да протегне ръка и да докосне врата му - там, където пулсът би трябвало да се усеща най-силно. Точно за това просто стоеше със стиснати една в друга ръце. От очите му отново закапаха малки, ситни сълзи, които се удряха в почервенелите, от кръвта на Джак, завивки. На не едно място личаха големи петна, в различни форми, засъхнала кръв, придобила неестествено кафяв цвят върху засечено белите завивки. Странна миризма на прано и кръв се сблъскваха и замайваха главата на русокоското, но той не обръщаше внимание - нито на това, нито на лунната светлина, която проникваше през дървесните клони, застанали пред миниатюрния прозорец. Само една-единствена свещ стоеше запалена точно до главата на Баскервил. Очевидно само нея бяха оставили да свети и да озарява пребледнялото му лице в златиста светлина, която не един любовен роман провъзгласява така ожесточено. Само дето Джеймс не виждаше абсолютно нищо романтично в това.
Русокоското протегна бледата си ръка и отметна един от черните кичури коса на приятеля си, който стоеше свободно паднал на лицето му. Искаше му се да може да стори нещо в момента, но единственото нещо, което му хрумваше бе да го съзерцава. И да ликува - да. Да ликува заради топлината, която тялото му отново бе започнала да излъчва. Това означаваше, че е добре. Или поне се молеше да означава това. Нямаше значение, защото вече виждаше как дробовете му се пълнят с въздух и гърдите му се издуват - съвсем леко, но и това бе нещо.
- Моля те, не умирай. - бе единственото нещо, което Джеймс прошепна в настаналата тишина. И се протегна настрани, там където имаше оставена чиста вода и кърпа. Искаше да се чувства полезен, за това просто потопи парцалът и започна да трие местата по лицето и ръцете на Джак, където все още имаше полепнала кръв или мръсотия - триеше ли триеше, докато ръцете му не се схванаха и умората не започна да го унася.
Лечебницата; on Сря Дек 28, 2011 2:46 pm
