При други обстоятелства, Оливия щеше да остави пипалата на гнева да я обвият като пашкул и да раздаде правосъдие така, както само тя си знае. И както Вик със сигурност е научил, в последствие. Но сега? Не, сега тя просто остана загледана в гърба му и онези бели следи от снежните топки, а лицето ѝ красеше една неразгадаема половинчата усмивка. В погледът ѝ пък се четяха много неща. Съжаление? Не, не съвсем. Тъга? Може би до известна степен. Умиление? Да, по-скоро да. Защо ли? Просто е – червенокоската си припомняше отминалите времена и намираше объркването на тъмнокоското за очарователно, макар и отдавна забравено. Заедно с всички негови навици, които старателно беше изтрила от съзнанието си като с гумичка. По принцип Олив не беше на „ти” с емоциите или в това да намери правилният начин да ги изрази, затова и бе на мнение, че просто не изпитва каквито и да било чувства. Колдън обаче я свари неподготвена и донякъде я изненада, не толкова приятно обаче. Защото точно в този момент нашата скъпа демонка не бе в настроението да изразява каквото и да било, под каквато и да е форма, ала явно щеше да ѝ се наложи.
Тя направи няколко крачки към дракона, докато беше забила невиждащ поглед в бялата покривка в нозете си и вдигна ръка към шията си. Там, пръстите ѝ напипаха една тънка и фина верижка и я издърпаха навън изпод връхните ѝ дрехи. На нея беше закачена една златна халка, с внушителен диамант, която бе оставена самотно да си виси. Пръстите на Нора се обвиха около малкия овален предмет и тя затвори очи, връщайки се за пореден път някъде назад в спомените си към един паметен следобед.
Представете си следното – средностатистическа и напълно нормална двойка дели един прилично изглеждащ апартамент. На пръв поглед всичко е просто прекрасно, без никакви облаци на хоризонта. Е, разбира се, присъстват седмичните – добре де, дневните – препирни, в края на които някой изяжда як бой, но в битието на коя двойка отсъстват подобни сцени? Но да се върнем към нашата Американска мечта – в един слънчев ден приятелката се прибира вкъщи, терзана от нещо, представящо себе си за съвест и изкупила кажи-речи половината маркет, с основната цел да зарадва своята половинка с една хубавичка вечеря на свещи, сякаш като излязла от филмите. Дотук – добре, но за един късмет, сварва жилището празно, като не броим наскоро заселилите се насекоми и гризачи. Точно тук приказката поема остър завой, в който нашата принцеса опустошава всичко, в пристъп на ярост, твърде типичен за нейния нрав. И така докато не стига до килера, с намерението да подпали всяко негово притежание там, но докато се рови из вехториите, попада на една дървена кутия с необичаен механизъм, скътана зад някакво остаряло пончо с незнаен притежател. След още известно време ядове, прекарани основно в усилия да отвори проклетото нещо, това най-накрая се случва и нашата героиня намира вътре хиляди безполезни книжа, засягащи пряко и не толкова пряко разни незаконни сделки и... едно кадифено калъфче със същия огнен цвят като косата на момичето. За голяма нейна изненада открива там не какво да е, а годежен пръстен. Пратила по дяволите така нареченото „навлизане в личното пространство”, събрала си багажа и драснала клечката. И да, под това имам предвид, че подпалила прокълнатия им апартамент и повече не погледнала назад.
Досега. Да, добре – наречете я сантиментална, но целта на въпросния накит, който краси шията на Ри въобще не бе тази. Не, всъщност тази халка е нещо като намек, че съществува нещо – или някой, да речем – който би изравнила със земята с по-голяма радост и удоволствие, отколкото цял град. Става дума за същия този индивид, който в момента получаваше всякакви очарователни епитети като определение, задето няма достойнството да се изправи лице в лице с миналото си. Фигуративно, и не чак толкова, казано.
С едно по-рязко дръпване на ръката, верижката на Норингтън напусна поста си.
- Може би това ще опресни паметта ти, скъпи. – натърти момичето и изчака фигурата пред нея да се обърне, за да хвърли халката в лицето, надянало недоумяващо изражение.
„Ти долно нищожество, пропълзяло от пукнатините на Ада, за да ме измъчва, погледни ме в очите и ми кажи, че не ме познаваш. Давай, съкровище, кажи ми!”, заканваше се червенокоската мислено, докато за пореден път се мъчеше да бележи рекорд в нова, несъществуваща дисциплина – мятане на мълнии с поглед.
Стара монархия или модерно общество? Нортфорд предлага и двете, омайно живеещи в симбиоза. Разкрийте мистериите, които се пазят като тайни от векове и подсигурете издигането си в общата йерархия;само добрата карма и много късмет ще покажат дали това занимание ще е успешно или позорно ще свършите на кралската гилотина.
Пон Май 14, 2012 11:01 pm by Dark_Soul
